В САЩ живее син човек

Преди 14 години жителят на Калифорния Пол Карасон на основата на стрес получава дерматит. Мъжът решил да се избави от неприятното заболяване с помощта на екстракт на основата на среброто, пише британският вестник The Telegraph.

Прочети още »

Татко забравя

Слушай, синко: казвам това, докато ти спиш, едната ти ръчичка е свита под бузата, а русите къдрици са залепнали на влажното ти челце. Промъкнах се крадешком в стаята ти. Само преди няколко минути си седях и си четях вестника в библиотеката и изведнъж ме споходи чувство за вина. Разкаян, дойдох при леглото ти.

Ето какво си мислех, сине. Бях лош към теб. Скарах ти се, когато се обличаше за училище, само защото си позабърса лицето с кърпата. Скарах ти се, че не си си лъснал обувките. Креснах ти ядосано, задето беше захвърлил някакви свои неща на пода.

На закуска също намерих за какво да ти се скарам. Разливаше ту това, ту онова, ядеше лакомо, без да сдъвкваш добре, слагаше лактите на масата. Намаза си прекалено много масло на филията. Когато тръгна да си играеш, а аз – да хвана влака, ти се обърна, помаха ми и ми извика: „Довиждане, татко!“. А аз се намръщих и отвърнах: „Какво си се прегърбил!“

Следобед всичко започна отначало. Още като идвах по пътя те видях да играеш на топчета, коленичил на земята. Беше си скъсал чорапите. Засрамих те пред приятелите ти, като те подкарах пред себе си към къщи. Казах ти, че чорапите струват пари и ако трябва сам да ги купуваш, ще внимаваш повече.

Представяш ли си сине, един баща да каже такова нещо!

Спомняш ли си, по-късно, докато четях в библиотеката, ти влезе плахо с някаква болка в погледа? Аз те изгледах над вестника, недоволен, че си ме прекъснал, и ти спря на вратата. „Какво искаш?“ – кисело попитах аз. Ти нищо не каза, но се втурна през стаята, обви ръце около врата ми и ме целуна. Малките ти ръчички ме прегърнаха с обич, която Бог е запалил в сърцето ти и която дори пренебрежението ми не може да угаси. А после избяга нагоре по стълбите.

Синко, малко след това вестникът се изплъзна от ръцете ми и ме обхвана ужасен, сковаващ страх. Какво е направил с мен навикът? Навикът да търся недостатъци, да упреквам – това бе моята награда за теб като дете. Не че не те обичам, просто очаквам прекалено много от теб. Меря те с аршина на собствените си години.

Твоят характер е белязан с толкова доброта, проницателност и преданост. Сърчицето ти е великодушно и чисто като изгрева над планините. Затова се върна спонтанно да ме целунеш за лека нощ. Всичко друга загуби за мен значение тази вечер, сине. Дойдох при леглото ти в тъмното и коленичих засрамен тук!

Това е жалка компенсация. Знам, че не би разбрал тези неща, ако ти ги кажа, когато си буден. Но утре ще бъда истински татко! Ще бъдем приятели, ще страдам, когато ти страдаш, ще се смея, когато ти се смееш. Ще прехапвам език, когато думите напират нетърпеливи. Ще си повтарям като в ритуал: „Той е само дете – едно малко дете!“

Страхувам се, че си мислех за теб като за голям човек. А като те гледам сега, синко, сгушил се в креватчето, виждам, че си още съвсем мъничък. До вчера майка ти те носеше на ръце и ти отпускаше главичка на рамото й. Прекалено много исках от теб, прекалено много.

Вместо да съдим хората, да се опитаме да ги разберем. Да се опитаме да си представим защо постъпват по един или друг начин. Това е много по-полезно и по-интересно от критиката. Освен това поражда съчувствие, търпимост и доброта. „Да знаеш всичко означава да прощаваш всичко“.

Дейл Карнеги

Вещица

Една жена я обвинили в сатанинство и се приготвили да я изгорят на кладата като вещица. Но според съществуващият тогава обичай всички били длъжни да потвърдят, че тя е вещица. Огромната тълпа буквално като камък хвърляла думата „вещица“, само нейният син безмълвно стоял сред тълпата.
- Изгорете и синът и, – провикнал се някой, – той е син на вещица, значи и той е сатана.
Опасявайки се за живота на сина си, нещастната жена изкрещяла срещу тълпата:
- Той не е мой син!
И тогава възмутеният син завикал заедно със безумната тълпа:
- Вещица! Вещица!

И в този миг запалили огъня под краката на невинната. Езиците му облизвали тялото и, но не от тази болка горяло майчиното сърце. Спомнила си нещастната, как за първи път помръднало детето под сърцето и, все едно цветче разтворило листенцата си, спомнила си, как в мъки родила дългоочакваното си дете, как чула първият му вик, възвестяващ за появата на новото същество на божият свят, спомнила си, как го притиснала за първи път към гръдта си, как за първи път произнесло думичката „мама“, как направило първата си стъпка… Гледала тя в родното лице изкривено от безумие и парещи сълзи заливали обгорените и от огъня страни.

Жестокият огън загаснал, безжалостният пламък изчезнал, оставил на площада сива пепел, която разнасял равнодушният вятър на всички страни. Тълпата получила наслаждение, се разотишла, а синът на невинната жена така си и останал на площада. Нямал си никого и нямало къде да отиде. От площада скоро го изгонили и той тръгнал да търси друг живот.

И където и да бил, където и да отивал, отвсякъде бил гонен, обруган, оскърбен и бит. И започнал все по-често да си спомня за майка си: за нейните топли и меки ръце, за милият на сърцето му глас, за ликът и, за нейната нежност и любов.
- Светът е жесток, – твърдял нещастникът. – Той ми отне всичко скъпо.
- Не, този свят не ти отне най-скъпото, – чул вътрешният си глас. – Ти се отрече от него, за да запазиш живота си.
И заживял с вечният укор на съвестта си, като с клеймо.

Минало време, жената я оправдали, върнали честта на доброто и име, а синът и така и си останал вечно прокажен, гонен отвсякъде. И нямал нито спокоен живот, нито спокойна смърт не получил.

Не се отричайте от любовта заради собственото си спасение. Отричайки се, ще бъдете отречени от живота, ще бъдете лишени от човешката любов и честното си име.