Невероятният живот на една изключителна жена…

Тя се казва Роузмари Сигинс (Rosemary Siggins), на 33 години е и живее в Пуебло, щата Колорадо, САЩ. Щом я види човек се стъписва, но когато узнае съдбата и, може единствено да се възхити на тази изключителна жена със силен и борбен дух, която не се чувства ощетена от съдбата, а напротив – гребе с пълни шепи от живота…

Прочети още »

Татко забравя

Слушай, синко: казвам това, докато ти спиш, едната ти ръчичка е свита под бузата, а русите къдрици са залепнали на влажното ти челце. Промъкнах се крадешком в стаята ти. Само преди няколко минути си седях и си четях вестника в библиотеката и изведнъж ме споходи чувство за вина. Разкаян, дойдох при леглото ти.

Ето какво си мислех, сине. Бях лош към теб. Скарах ти се, когато се обличаше за училище, само защото си позабърса лицето с кърпата. Скарах ти се, че не си си лъснал обувките. Креснах ти ядосано, задето беше захвърлил някакви свои неща на пода.

На закуска също намерих за какво да ти се скарам. Разливаше ту това, ту онова, ядеше лакомо, без да сдъвкваш добре, слагаше лактите на масата. Намаза си прекалено много масло на филията. Когато тръгна да си играеш, а аз – да хвана влака, ти се обърна, помаха ми и ми извика: „Довиждане, татко!“. А аз се намръщих и отвърнах: „Какво си се прегърбил!“

Следобед всичко започна отначало. Още като идвах по пътя те видях да играеш на топчета, коленичил на земята. Беше си скъсал чорапите. Засрамих те пред приятелите ти, като те подкарах пред себе си към къщи. Казах ти, че чорапите струват пари и ако трябва сам да ги купуваш, ще внимаваш повече.

Представяш ли си сине, един баща да каже такова нещо!

Спомняш ли си, по-късно, докато четях в библиотеката, ти влезе плахо с някаква болка в погледа? Аз те изгледах над вестника, недоволен, че си ме прекъснал, и ти спря на вратата. „Какво искаш?“ – кисело попитах аз. Ти нищо не каза, но се втурна през стаята, обви ръце около врата ми и ме целуна. Малките ти ръчички ме прегърнаха с обич, която Бог е запалил в сърцето ти и която дори пренебрежението ми не може да угаси. А после избяга нагоре по стълбите.

Синко, малко след това вестникът се изплъзна от ръцете ми и ме обхвана ужасен, сковаващ страх. Какво е направил с мен навикът? Навикът да търся недостатъци, да упреквам – това бе моята награда за теб като дете. Не че не те обичам, просто очаквам прекалено много от теб. Меря те с аршина на собствените си години.

Твоят характер е белязан с толкова доброта, проницателност и преданост. Сърчицето ти е великодушно и чисто като изгрева над планините. Затова се върна спонтанно да ме целунеш за лека нощ. Всичко друга загуби за мен значение тази вечер, сине. Дойдох при леглото ти в тъмното и коленичих засрамен тук!

Това е жалка компенсация. Знам, че не би разбрал тези неща, ако ти ги кажа, когато си буден. Но утре ще бъда истински татко! Ще бъдем приятели, ще страдам, когато ти страдаш, ще се смея, когато ти се смееш. Ще прехапвам език, когато думите напират нетърпеливи. Ще си повтарям като в ритуал: „Той е само дете – едно малко дете!“

Страхувам се, че си мислех за теб като за голям човек. А като те гледам сега, синко, сгушил се в креватчето, виждам, че си още съвсем мъничък. До вчера майка ти те носеше на ръце и ти отпускаше главичка на рамото й. Прекалено много исках от теб, прекалено много.

Вместо да съдим хората, да се опитаме да ги разберем. Да се опитаме да си представим защо постъпват по един или друг начин. Това е много по-полезно и по-интересно от критиката. Освен това поражда съчувствие, търпимост и доброта. „Да знаеш всичко означава да прощаваш всичко“.

Дейл Карнеги

Къщата на брега на морето…

За пръв път се видяха на автобусната спирка. Бяха студенти, той учеше медицина, а тя – архитектура. За да могат отново и отново да се видят, всеки ден и двамата отиваха на същата спирка по едно и също време и се качваха в същия автобус. Бяха млади, много млади. Отне им доста време докато съберат достатъчно смелост да се заговорят, но накрая успяха. Всъщност и двамата не живееха в квартала, от който се качваха всяка сутрин в автобуса. Той предната вечер беше останал да пренощува при свой приятел, а тя беше ходила на гости на сестра си. И след време, когато вече бяха станали достатъчно близки един с друг, през смях си признаха как всяка сутрин са ставали още по тъмно и са отивали до другия край на града, за да пристигнат навреме на тази спирка. Тяхната спирка с техния автобус…

Ожениха се веднага след дипломирането си. Бяха щастливи, много щастливи. Случваше се да останат понякога без работа, без пари, да имат трудни моменти, но така здраво бяха преплели ръцете и сърцата си, че нищо не успя да ги сломи. И когато трудно дочакваха края на месеца и новата заплата, и когато вече бяха станали известни лекар и архитект, все бяха щастливи. Не бяха от онези семейства, които се предаваха пред рутината и навика, настъпващи с годините, не ги сломяваха нито празните банкови сметки, нито пък ги възгордяваха високите доходи впоследствие. Нижеха се дни, месеци, години,… а тяхната любов сякаш растеше и ставаше още по-силна, още по-голяма…

Единственото, което им липсваше, беше детенце. Въпреки дългото и трудно лечение, на което се подложиха, не успяха да се сдобият с рожба. Тогава си казаха, че е прекалено егоистично да искат да имат абсолютно всичко в този живот, приеха мисълта спокойно и продължиха напред. Вместо дете, отглеждаха и се грижеха за любовта си…
„Бих умряла за теб!“ – казваше му често тя, прегръщайки го силно.
„Не, аз ще умра за теб!“ – отговаряше й винаги той и я прегръщаше още по-силно…

Понякога, като се прибереше вкъщи, тя често намираше по някоя бележка оставена на огледалото: „Миличко, погледни на вторият рафт на библиотеката“. Отиваше до там, а там намираше друга бележка: „Погледни на масата в кухнята и не забравяй, колко много те обичам!“. От масата в кухнята отиваше до шкафа в дневната или до раклата в спалнята, обикаляше от стая в стая, четейки нежни думи на обич и признание, написани на малки цветни листчета. В края на тези „пътувания“ тя намираше понякога букет от свежи цветя, друг път – кутия с любимите й шоколадови бонбони, красива рокля или скъпо бижу… Но не подаръкът имаше значение, за нея важен беше жестът, защото й доказваше неговата обич…

Колкото и динамично да протичаше животът им понякога, колкото и ангажирани да бяха в службата, винаги намираха време един за друг. Въпреки това, когато минаха 40-те, и двамата решиха да работят по-малко и да си оставят повече свободно време, което да прекарват един с друг. Той напусна болницата и приемаше пациенти само в частния си кабинет, тя пък закри проектантското бюро, в което работеше с цял екип и започна да приема само отбрани и специални поръчки, които изпълняваше вкъщи. Така имаха много повече време, в което да бъдат заедно.

Един ден, докато се разхождаха по крайбрежната алея, тя забеляза една стара, почти рухнала къща, на която имаше закачена табела „Продава се“.
- Какво ще кажеш, да купим ли тази къща? – попита го с вълнение тя. – Ще изчистим тази съборетина и на нейно място ще си построим прекрасна къща. Даже вече мислено начертах проекта за нея. Ще си има огромна тераса с изглед към морето. Хайде да си направим тук нашата морска къща, в която да каним сутрин чайките на закуска… – ентусиазмът искреше от очите й, докато говореше.
- Разбира се скъпа, защо не. Пък и нима мога да ти откажа каквото и да било – отвърна й той и я целуна нежно. – Веднага щом се върна от семинара по медицина в Щатите, ще звънна на посочения телефон и ще уговоря покупката, независимо каква цена ще кажат, това място вече е наше…

Макар да знаеха, че се разделят само за седмица, им беше много трудно и на двамата, когато той заминаваше за семинара в Америка. Докато беше там, всеки ден си говореха с часове по телефона. Когато тя го посрещна на летището при завръщането му, и двамата не можаха да потиснат сълзите си…

Но само няколко дни по-късно тя усети странна промяна в поведението му. Той вече не изглеждаше така щастлив като преди, не се смееше така искрено, дори отбягваше да разговарят… За да го разведри малко, една вечер тя заговори за къщата край морето и му показа проекта, който беше начертала, но отговорът, който получи, я стъписа:
- Скъпа, тази къща надвишава нашите възможности и за съжаление не можем да си я позволим, затова най-добре забрави за нея…

За хора като тях, които така бяха свикнали с щастието, нещастието сякаш имаше още по-горчив вкус и тежеше много повече. За нея то беше като неканен и нежелан, но натрапил им се гост, когото не знаеше как да прогони от дома си… Тя разбираше, усещаше, че на него нещо му тежи, че крие нещо от нея и това го измъчва. Как ли не го молеше и увещаваше да сподели с нея, да й разкаже:
- За тебе бих умряла, знаеш! Моля те, кажи ми какво става…
Но молбите й така и не получаваха отговор. Сякаш мъжът, в когото беше така влюбена, когото обожаваше и боготвореше и който също й се кълнеше във вечна обич и вярност, беше сменен с някой друг коренно различен, абсолютно безразличен към онова, което се случваше. С всеки свой опит да поговори с него, тя имаше усещането, че се удря в бетонна стена и от тези удари все повече я болеше и кървеше сърцето й…

Един ден, докато се разхождаше в парка с най-добрата си приятелка, тя отново разказваше за необяснимата промяна на съпруга си и се опитваше отчаяно да намери някакъв отговор за тази неочаквана промяна в него. Без да дочака да се доизкаже обаче, приятелката й я прекъсна и я дръпна да седнат на близката пейка. Хвана я за ръката и я погледна в очите, казвайки:
- Съжалявам, че трябва да го чуеш точно от мен, но повече не мога да издържа, трябва да ти кажа – започна тя малко неуверено – Той ти изневерява! Виждам го всеки ден в ресторанта, който е срещу офиса ми, да обядва с млада симпатична жена. А после прегърнати се качват в колата и отиват нанякъде…
- Спри, млъкни веднага! – изкрещя на приятелката си и не й позволи да каже каквото и да било повече. Обвини я, че говори така, само защото й завижда, след което разстроена си тръгна за вкъщи…

На следващия ден по обяд сама отиде до онзи ресторант и застана зад дървото на отсрещния тротоар. Само след няколко минути разбра, че вечната любов и щастие ги има единствено в приказките, не и в реалността… Веднага позна младата педиатърка от болницата, в която преди работеше съпругът й. Беше идвала няколко пъти у тях на гости. Сълзите, които премрежиха очите й, не й попречиха да види как той прегръща другата жена. Сякаш нож раздра сърцето й…

Вечерта, когато той се прибра вкъщи, тя се нахвърли върху него и му разказа всичко, което видя през деня. Ту крещеше, ту плачеше, докато говори, после силно го прегръщаше, в следващия миг го удряше… Той нищо не отрече. Смотолеви само нещо от рода на, че с времето хората се променяли, чувствата им охладнявали, че след една определена възраст имали нужда от промяна… Напълни малко вещи в един куфар и излезе. На вратата се обърна към нея и я попита:
- Може ли да те прегърна за последно?
- Изчезни веднага! – изкрещя му тя с глас, пълен с ярост и омраза и трясна вратата след него…

Получиха развод още на първото дело.

С подкрепата на приятелите си тя някак се опитваше да си стъпи отново на краката и да се върне към нормалния живот. От общи познати разбра, че бившият й вече съпруг е заминал за Америка с новата си любима. Понякога, когато останеше насаме с мислите си, чувстваше, че все още го обича. Тогава отново потъваше в сълзи и горещо се молеше тази любов в сърцето й да се превърне най-после в омраза, за да не я боли толкова много и така непоносимо…

Мина цяла година. Колкото и да твърдяха, че времето лекува всичко, то не беше успяло да излекува нейната рана и в сърцето й все още зееше огромна и болезнена празнота…

Една сутрин се събуди от настойчивото звънене на вратата. Когато стана и отиде да отвори, видя срещу себе си… онази жена! За миг застина от изненада, не очакваше да види точно нея. Искаше да й изкрещи в лицето, че няма право да прекрачва прага й, но не успя да каже нищо.
- Моля те, позволи ми да вляза, трябва да поговорим важно е… – прекъсна мислите й гласът на жената. Изглеждаше разстроена.
Влязоха вътре и седнаха в хола.
- Нищо не е такова, каквото изглеждаше – започна с тих глас младата жена. – Много съжалявам, че трябва да ти го съобщя, но преди един час той почина… Научи за болестта си миналата година, по време на семинара в Щатите. Бяха му казали, че му остава не повече от година живот. Знаеше, че ти няма да можеш да понесеш тази мисъл и ще поискаш да умреш заедно с него, така както често му казваше. За да те отдалечи от себе си, ме помоли да се преструвам на негова любовница. И на родителите си нищо не каза. Сред всички разпространи мълвата, че сме заминали двамата в Америка, а всъщност беше наел една малка къща точно до автобусната спирка, на която сте се видели за пръв път, вашата спирка. Бяха му назначили терапия, той изпълняваше всички препоръки много стриктно и вярваше, че ще се излекува, но… не се получи. Снощи състоянието му се влошило, медицинската сестра ме потърси, успях да стигна в последния момент. Помоли ме да ти предам тази кутия…

Слушаше и не искаше да повярва на чутото… Не знаеше какво да мисли, не знаеше какво чувства… Знаеше само, че каквото и да стори, не е в състояние да спре сълзите, които се лееха от очите й… Искаше й се в същия този момент и точно там и тя да умре…

Мина доста време, докато се осъзнае и се сети да отвори кутията, която получи. Внимателно вдигна капака и видя вътре множество старателно сгънати цветни листчета. Разгъна първото, на което пишеше: „Моля те, скъпа, прочети последователно всички бележки!“.

Започна да ги отваря бавно едно по едно и да чете написаното на тях: „Обичах те много!“, „Никога не съм преставал да те обичам!“, „Винаги ми казваше, че би умряла за мен, аз знаех, че това е истина!“, „Аз не исках да умираш за мен!“, „Искам да ми обещаеш нещо, мила!“, „Искам да ЖИВЕЕШ за мен!“… Докато вземаше последното останало листче от кутията, видя на дъното й някакъв ключ.

Разгъна цветната хартийка и прочете:
„Направих къщата на брега на морето по проекта, който ти беше начертала. Когато сутрин закусваш заедно с чайките на огромната тераса с изглед към морето, знай че аз също ще бъда до теб…“

Тримата старци

Един ден една жена излязла от къщата си съзряла трима белобради старци да седят в предния й двор. Тя не ги разпознала, но им казала:
- Мисля, че не ви познавам, но сигурно сте гладни. Моля, влезте в къщи да хапнете.
- В къщи ли е стопанинът на къщата ? – попитали те.
- Не – отговорила жената – Излезе.
- Тогава не можем да влезем – на свой ред отговорили те.
Вечерта, когато мъжът й се прибрал, жената му разказала какво се е случило.
- Иди навън и им кажи, че съм се прибрал и ги каня в къщи.
Жената излязла навън и поканила старците да влязат.
- Ние не можем да влезем в дома ви заедно – отговорили те.
- Но защо ? – учудила се жената.
Единия от старците обяснил:
- Той е Богатството – казал, сочейки един от спътниците си – Той е Успеха – отново казал, сочейки другия – А аз съм Любовта.
След това добавил:
- А сега отиди при мъжа си и решете заедно кой от нас искате да влезе в дома ви.
Жената се върнала в къщата си и разказала всичко на съпруга си. Той се възрадвал много.
- Колко хубаво – казал – В такъв случай, нека поканим Богатството. Нека той да влезе и къщата ни ще се изпълни с богатство и изобилие.
Жена му обаче не била съгласна.
- Но, скъпи, защо да не поканим Успеха ?
Снаха им слушала техния разговор от ъгъла на стаята. В този момент и тя се обадила със своето предложение.
- А не е ли най-добре да поканим Любовта. Така нашия дом ще е пълен с любов.
- Хайде да послушаме съвета на снаха си – казал мъжа на съпругата си – Излез навън и покани за наш гост Любовта.
Жената излязла навън и попитала тримата старци:
- Кой от вас е Любовта? Моля, заповядай в дома ни и бъди наш гост.
Любовта станал и тръгнал послушно към къщата. Другите двама старци също станали и го последвали. Жената, изненадана, попитала Богатството и Успеха:
- Но аз поканих само Любовта, защо идвате и вие?
Старците отговорили едновременно:
- Ако вие бяхте поканили Богатството или Успеха, другите двама щяха да останат отвън. Но щом вие поканихте Любовта, там където той влиза, влизаме и ние. Там където има любов, има и богатство и успех!

Чаша кафе

Група дипломирали се отдавна, сега утвърдени в своите професии студенти се събрали, за да посетят бившия си професор от университета. Разговорът скоро се превърнал в низ от оплаквания за стреса на работа и в живота.

След като предложил на гостите си кафе, професорът влязъл в кухнята и се върнал с голяма кана кафе и множество различни чаши. Те били порцеланови, пластмасови, стъклени, кристални, някои изглеждали обикновени, други скъпи, трети изтънчени. Казал им да си налеят кафе. Щом всички студенти държали по чаша с кафе, професорът казал: „Ако забелязахте, всички красиви и скъпо изглеждащи чаши бяха взети веднага, а обикновените и евтините останаха непокътнати. Докато продължавате да искате само най-доброто за себе си, това ще бъде източник на стрес и проблеми. Бъдете сигурни, че самата чаша не променя качеството на кафето. В повечето случаи тя просто го прави по-скъпо, а и понякога скрива какво всъщност пием. Това, което всички искахте беше кафе, не чаша, но всеки от вас съзнателно пожела най-хубавата чаша. А после започнахте да оглеждате чашите на останалите…“

Сега помислете върху това, казал професорът: „Животът е кафето, а работата, парите, социалното ви положение са чашите. Те са просто инструменти, които удържат и съдържат живота и видът чаша, която имаме, не определя нито променя качеството на живота ни. Понякога, концентрирайки се върху чашата, забравяме да се насладим на кафето, което ни е дал Бог… Насладете се на кафето си!“

Най-щастливите хора не притежават най-доброто от всичко. Те просто създават най-доброто от това, което ни заобикаля. Четири са нещата, на които следва да обръщаме внимание в живота:

1. Живей просто.

2. Обичай щедро.

3. Желай от сърце.

4. Говори мило и приятелски.

Запали свещ и се наслади на кафето си този следобед…!

Пожелавам ти достатъчно…

Неотдавна, на летището дочух баща и дъщеря да си говорят, преди да се разделят завинаги. Нейния полет беше обявен и приканваха пътниците към самолета. Стоейки близо до входната врата, тя каза: „Татко, съвместния ни живот беше повече от достатъчно. Обичта ти е всичко, от което имах нужда. Желая и на теб достатъчно, татко“. Целунаха се за довиждане и тя тръгна. Той се приближи до прозореца, до който бях седнала и аз. Видях, че той искаше и имаше нужда да поплаче. Опитах се да не го безпокоя, но той ме попита:
- Казвали ли сте довиждане на някой, знаейки че е завинаги?
- Да, казвала съм – и с това нахлуха спомените за времето, когато изразих моята любов и признателност към баща си и това, което беше направил за мен.
Съзнавайки че дните му са преброени направих всичко възможно да му кажа лице в лице колко много той значи за мен. Така, че знаех какво изживяваше човека, с когото говорех.
- Извинете ме, но по какъв случай е това сбогуване? – попитах аз.
- Стар съм, а тя живее много далече. Има да премина през някои предизвикателства и съзнавам, че всъщност следващото й идване ще е за погребението ми – отговори той.
- Докато се сбогувахте, дочух че каза ‘Желая ти достатъчно’. Мога ли да попитам, какво означава това?
Той се усмихна.
- Това е пожелание, което се е предавало с поколенията. Родителите ми го казваха на всеки.
Мъжът замълча, погледна нагоре, като че ли се опитваше да си спомни подробности и се усмихна още повече.
- Когато си казахме ‘Желая ти достатъчно’, ние пожелахме на другия достатъчно хубави неща в живота, които да му помагат. Той се обърна към мен и продължи като че ли рецитираше нещо:

Желая ти достатъчно слънце, за да запазиш мирогледа си светъл.
Желая ти достатъчно дъжд, за да оцениш слънцето още повече.
Желая ти достатъчно щастие, за да запазиш духа си жив.
Желая ти достатъчно болка, така че и най-малките радости в живота да изглеждат много по-големи.
Желая ти да получиш достатъчно, за да задоволиш желанията си.
Желая ти да загубиш достатъчно, за да оцениш това, което имаш.
Желая ти достатъчно ‘Здравей!’, за да ти дадат сили за последното ‘Довиждане!’

Той се просълзи и се отдалечи.

Казват, че е нужна минута да намериш специален човек, час да можеш да го оцениш, ден да го обикнеш, и цял живот да го забравиш!

Трите кедрови дървета

В една знаменита древна легенда се разказва как някога в прекрасните гори на Ливан се родили три кедрови дървета. Кедрите, както е известно на всички, растат много-много бавно, така че нашите три дървета прекарали векове в размисли за живота и смъртта, за природата и човечеството.

Те видяли как на Ливанската земя дошли пратениците на цар Соломон и как след това в битките с асирийците тази земя била напоена с кръв. Те видяли застанали лице срещу лице заклети врагове – Иезавел и пророк Илия. По тяхно време била измислена азбуката, чудели се, гледайки как покрай тях преминават кервани, натоварени с пъстри платове.

И в един прекрасен ден кедрите решили да поговорят за бъдещето.
– След всичко, което ми се наложи да видя – казал първият – аз бих искал да се превърна в трон, в който да сяда най-могъщият цар на земята.
– А аз бих искал да стана част от нещо такова, което за векове ще преобрази Злото в Добро – казал вторият кедър.
– Колкото до мен – казал третият – то аз бих искал като ме гледат хората, всеки път да си спомнят за Бога.

Минали години и години и ето че най-накрая в гората се появили дървосекачи. Те отсекли кедровите дървета и ги нарязали.

Всеки кедър си имал своето заветно желание, но реалността никога не пита за какво си мечтаем. От първото кедрово дърво направили обор, а от остатъците на неговата дървесина сковали ясла. От второто дърво направили груба селска маса, която по-късно продали на търговеца на мебели. Дървата от третото дърво не успели да продадат. Нарязали ги на дъски и ги оставили на съхранение в склада в големия град.

Кедровите дървета горчиво се оплаквали: „Нашата дървесина беше толкова хубава! Но никой не й намери достойно приложение“.

Времето минавало и ето че веднъж, в една звездна нощ, някаква съпружеска двойка като не си намерила покрив, решила да пренощува в обора, построен от дървесината на първия кедър. Жената била пред раждане. В онази нощ тя родила сина си и го сложила в яслата, върху мекото сено. И в същия миг кедърът разбрал, че мечтата му се е сбъднала: Той послужил за опора на най-великия Цар на Земята.

След години, в един скромен селски дом, край масата, скована от дървесината на второто кедрово дърво, седнали хора. Преди да започнат да се хранят, един от тях произнесъл няколко думи пред хляба и виното, които били на масата. И тогава вторият кедър разбрал, че в същия миг той е послужил за опора не само на чашата с вино и чинията с хляба, но и на съюза между Човекът и Божеството.

На следващия ден от две дъски, рендосани от третото кедрово дърво, сковали кръст. След няколко часа довели човек с множество рани и го забили с гвоздеи върху кръста. Третият кедър се ужасил от своята участ и започнал да проклина жестоката си съдба.

Но не минало и три дни, когато той разбрал онова, което му била приготвила съдбата: човекът, който висял на кръста, станал Стожер за Света. Кръстът, скован от дървесината на този кедър, се превърнал от оръдие за изтезание в символ на тържеството.

Така се изпълнила съдбата на трите ливански кедъра. Както това винаги става с мечтите, мечтите им се сбъднали, но по съвсем друг начин, от този, който те си представяли.

Паулу КОЕЛЮ

Едно днес е повече от две утре

Живеем в една странна държава, в един странен свят. Животът ни протича точно като едно състезание. От „старта“ до „финала“ на тази бясна надпревара човек с всички сили се бори да бъде първи, с цената на всичко иска точно той да е победителят… Но препускайки в това състезание, хората съвсем забравят за истински ценните и важни неща: щастието, любовта, семейството, децата. И защо ?… Тези неща са по-маловажни от безконечния стремеж към натрупване на пари? Дотолкова хората са се вглъбили в идеята да осигурят своето бъдеще, че просто забравят да живеят. Но май това никой не го осъзнава вече. Явно желанието за пари, власт и надмощие достатъчно надълбоко се е наслоило в обществения бит и култура.

Всеки ден, разхождайки се по улиците, срещам замислени лица, живеещи в утрешния ден. Но се чудя как биха се почувствали тези лица, ако разберат, че няма да има утрешен ден… Не бих искала аз да се почувствам по този начин. Затова запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са до вас завинаги. Отделете повече време на тези, които все още ви гледат отдолу-нагоре, защото това малко човече скоро ще порасне и няма да е до вас повече. Отделете повече време на щастливите мигове, прекарани с добрите приятели, защото именно точно тези мигове предизвикват щастливата усмивка в човека, който наближава „финала“ на своето „състезание“, а не всичките коли, яхти, вили, банкови сметки или натъпканите буркани с пари под леглото, на което лежи.

Затова какъвто и да е животът, каквото и да ви предлага, насладете му се добре – няма да има втори. Не гледайте непрекъснато в утрешния ден в очакване да получите от бъдещето нещо по-добро от сегашния момент. Всеки ден е подарък, всеки миг – щастие.

Едно днес е много повече от две утре. Може и да няма утре…

Животът не се мери с броя вдишвания, а с моментите, които спират дъха ни!

Животът не се мери с броя вдишвания, а с моментите, които спират дъха ни!

Джордж ГАРЛИН

Когато съпругата на Джордж Гарлин починала, Гарлин – известният груб и устат комик от 70-те и 80-те години – написал тази невероятно изразителна статия – толкова уместна и днес, в епохата след 11 септември.

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко.

Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.

Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща, но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем повече, но научаваме по-малко. Планираме повече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки.

Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове.

Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни.

Време, в което има много на витрината, но малко в склада.

Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „Изтриване“.

Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порастне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.

Запомнете и казвайте „Обичам те“ на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас.

Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Интервю с Бог

Помолих Бог за интервю.
За моя изненада той се съгласи.
- Влез! – каза ми Бог. – Значи ти би искал да вземеш интервю от мен?
- Ако имате време… – казах му аз.
Той се усмихна през брадата си и отвърна:
- Моето време се нарича вечност и е достатъчно за всичко. Какви въпроси искаш да ми зададеш?
- Не и такива, които са Ви непознати. Кое е нещото, което Ви учудва най-много у хората?
- Това, че се отегчават, докато са деца, бързат да пораснат и тогава копнеят да бъдат деца отново. Това че губят здравето си, за да направят пари, и после пропиляват парите си, за да възстановят здравето си. Това, че мислейки тревожно за бъдещето, те забравят настоящето и така живеят нито за настоящето, нито за бъдещето. Това че живеят, сякаш никога няма да умрат и после умират, сякаш никога не са живели…
Ръцете му хванаха моите и така стояхме мълчаливо.
След дълго време го попитах:
- Мога ли да Ви задам още един въпрос?
Отговори ми с усмивка.
- Като наш баща, какво бихте искали да направят Вашите деца през Новата Година?
- Да научат, че не могат да накарат някой да ги обича. Това, което могат да направят, е да се оставят да бъдат обичани.
- Да научат, че трябват години, за да се изгради доверието, и само няколко секунди, за да се разруши.
- Да научат, че най-важното в живота, е не това, което имат, а хората, които имат.
- Да научат, че не е добре да се сравняват с другите. Винаги ще има хора, които са по-добри или по-лоши от тях.
- Да научат, че богат е не този, който има най-много, а този, който се нуждае от най-малко.
- Да научат, че трябва да контролират поведението си, в противен случаи то ще контролира тях.
- Да научат, че само няколко секунди могат да отворят дълбоки рани у хората, които обичат, и че после трябват години, за да ги забравят.
- Да се научат да прощават, като се упражняват за това.
- Да научат, че има хора, които много ги обичат, но не знаят как да показват чувствата си.
- Да научат, че с пари може да се купи всичко, освен щастие.
- Да научат, че дори понякога да се чувстват разстроени, това не им дава право да разстройват и другите.
- Да научат, че големите мечти не изискват големи крила, а меко приземяване.
- Да научат, че истинските приятели са рядкост и ако открият такъв – това е истинско богатство.
- Да научат, че понякога не е достатъчно другите да им простят, а сами трябва да си простят.
- Да се научат, че са господари на това, което запазват в себе си и роби на това, което казват.
- Да се научат, че ще пожънат това, което са посели. Ако са посяли слухове – ще се оплетат в интриги, ако посеят любов – ще бъдат щастливи.
- Да се научат, че истинското щастие не се състои в това да постигнат целите си, а да се задоволят с това, което вече са постигнали и в момента постигат.
- Да се научат, че да бъдеш щастлив е решение. Те решават да са щастливи с това, което имат и което са, или умират от завист и ревност, заради това, което нямат.
- Да се научат, че двама души могат да гледат едно и също нещо и да виждат съвсем различни неща.
- Да научат, че тези, които са честни пред себе си, без да отчитат последиците, постигат много в живота.
- Да научат, че дори и да си мислят, че няма какво да дадат, когато техен приятел плаче, те могат да намерят сила да успокоят болката.
- Да научат, че опитвайки се да се вкопчат в тези, които обичат, много бързо ги отблъскват. Оставяйки им свобода, те ще останат заедно завинаги.
Замислих се. Бог потъна в мълчание…