Животът е…

Животът е…

Прочети още »

Тримата странника

В една зимна, студена, безлюдна нощ вървели по пътя трима странника. Някъде далеч видели светлинка. Скоро стигнали до една къща и почукали на вратата. Отворил им стопанинът и попитал:
— Кои сте вие?
— Здравето, любовта и богатството. Пуснете ни да пренощуваме.
— Съжалявам, но у нас има само едно свободно място. Ще отида да се посъ- ветвам със семейството, кого от вас да пусна.
Болната майка казала:
— Хайде да пуснем Здравето.
Дъщерята предложила да пуснат Любовта, а жената – Богатството. Докато те спорили, странните пътници изчезнали…

Нека през Новата година
в къщите ни да има място за
Здравето, Любовта и Богатството!

Татко забравя

Слушай, синко: казвам това, докато ти спиш, едната ти ръчичка е свита под бузата, а русите къдрици са залепнали на влажното ти челце. Промъкнах се крадешком в стаята ти. Само преди няколко минути си седях и си четях вестника в библиотеката и изведнъж ме споходи чувство за вина. Разкаян, дойдох при леглото ти.

Ето какво си мислех, сине. Бях лош към теб. Скарах ти се, когато се обличаше за училище, само защото си позабърса лицето с кърпата. Скарах ти се, че не си си лъснал обувките. Креснах ти ядосано, задето беше захвърлил някакви свои неща на пода.

На закуска също намерих за какво да ти се скарам. Разливаше ту това, ту онова, ядеше лакомо, без да сдъвкваш добре, слагаше лактите на масата. Намаза си прекалено много масло на филията. Когато тръгна да си играеш, а аз – да хвана влака, ти се обърна, помаха ми и ми извика: „Довиждане, татко!“. А аз се намръщих и отвърнах: „Какво си се прегърбил!“

Следобед всичко започна отначало. Още като идвах по пътя те видях да играеш на топчета, коленичил на земята. Беше си скъсал чорапите. Засрамих те пред приятелите ти, като те подкарах пред себе си към къщи. Казах ти, че чорапите струват пари и ако трябва сам да ги купуваш, ще внимаваш повече.

Представяш ли си сине, един баща да каже такова нещо!

Спомняш ли си, по-късно, докато четях в библиотеката, ти влезе плахо с някаква болка в погледа? Аз те изгледах над вестника, недоволен, че си ме прекъснал, и ти спря на вратата. „Какво искаш?“ – кисело попитах аз. Ти нищо не каза, но се втурна през стаята, обви ръце около врата ми и ме целуна. Малките ти ръчички ме прегърнаха с обич, която Бог е запалил в сърцето ти и която дори пренебрежението ми не може да угаси. А после избяга нагоре по стълбите.

Синко, малко след това вестникът се изплъзна от ръцете ми и ме обхвана ужасен, сковаващ страх. Какво е направил с мен навикът? Навикът да търся недостатъци, да упреквам – това бе моята награда за теб като дете. Не че не те обичам, просто очаквам прекалено много от теб. Меря те с аршина на собствените си години.

Твоят характер е белязан с толкова доброта, проницателност и преданост. Сърчицето ти е великодушно и чисто като изгрева над планините. Затова се върна спонтанно да ме целунеш за лека нощ. Всичко друга загуби за мен значение тази вечер, сине. Дойдох при леглото ти в тъмното и коленичих засрамен тук!

Това е жалка компенсация. Знам, че не би разбрал тези неща, ако ти ги кажа, когато си буден. Но утре ще бъда истински татко! Ще бъдем приятели, ще страдам, когато ти страдаш, ще се смея, когато ти се смееш. Ще прехапвам език, когато думите напират нетърпеливи. Ще си повтарям като в ритуал: „Той е само дете – едно малко дете!“

Страхувам се, че си мислех за теб като за голям човек. А като те гледам сега, синко, сгушил се в креватчето, виждам, че си още съвсем мъничък. До вчера майка ти те носеше на ръце и ти отпускаше главичка на рамото й. Прекалено много исках от теб, прекалено много.

Вместо да съдим хората, да се опитаме да ги разберем. Да се опитаме да си представим защо постъпват по един или друг начин. Това е много по-полезно и по-интересно от критиката. Освен това поражда съчувствие, търпимост и доброта. „Да знаеш всичко означава да прощаваш всичко“.

Дейл Карнеги

Истинска история II

Тази история се случила по време на полет на компанията „British Airways“ от Йоханесбург (ЮАР) до Лондон. Бяла жена, на вид около петдесет години, седи редом до чернокож мъж. С невъоръжено око е видно, че тя е раздразнена и като не може да понася повече тази ужасна мъка, извиква стюардесата.
– Какво има, мадам? – пита стюардесата.
– Как така, не виждате ли сами? – удивява се жената. – Сложихте ме до чернокож… Не мога да търпя и секунда тези диваци. Дайте ми друго място!
– Успокойте се, моля ви, – казала стюардесата. – Практически всички места в полета са заети, но ще видя какво мога да направя.
След това тя се отдалечила, а след няколко минути се върнала и казала на дамата:
– Мадам, както и предполагах, в тази класа свободни места няма. Говорих и с капитана – и в бизнескласата няма също. Но имаме едно свободно място в първа класа.
И преди още дамата да успее да каже и една дума, стюардесата продължила:
– Строго казано, това абсолютно противоречи на правилата на нашата авиокомпания – да се преместват хора от най-ниската класа в първата. Но, отчитайки ситуацията, капитанът реши, че ако е твърде скандално да седи човек до неприятна личност, – и като се обърнала към чернокожият пасажер, стюардесата казала:
– Така че, сър, ако желаете, вземете багажа си и аз ще ви придружа до вашето кресло в първа класа.

Казват, че всички пасажери, които наблюдавали тази сцена, станали от местата си и заръкопляскали…

Къщата на брега на морето…

За пръв път се видяха на автобусната спирка. Бяха студенти, той учеше медицина, а тя – архитектура. За да могат отново и отново да се видят, всеки ден и двамата отиваха на същата спирка по едно и също време и се качваха в същия автобус. Бяха млади, много млади. Отне им доста време докато съберат достатъчно смелост да се заговорят, но накрая успяха. Всъщност и двамата не живееха в квартала, от който се качваха всяка сутрин в автобуса. Той предната вечер беше останал да пренощува при свой приятел, а тя беше ходила на гости на сестра си. И след време, когато вече бяха станали достатъчно близки един с друг, през смях си признаха как всяка сутрин са ставали още по тъмно и са отивали до другия край на града, за да пристигнат навреме на тази спирка. Тяхната спирка с техния автобус…

Ожениха се веднага след дипломирането си. Бяха щастливи, много щастливи. Случваше се да останат понякога без работа, без пари, да имат трудни моменти, но така здраво бяха преплели ръцете и сърцата си, че нищо не успя да ги сломи. И когато трудно дочакваха края на месеца и новата заплата, и когато вече бяха станали известни лекар и архитект, все бяха щастливи. Не бяха от онези семейства, които се предаваха пред рутината и навика, настъпващи с годините, не ги сломяваха нито празните банкови сметки, нито пък ги възгордяваха високите доходи впоследствие. Нижеха се дни, месеци, години,… а тяхната любов сякаш растеше и ставаше още по-силна, още по-голяма…

Единственото, което им липсваше, беше детенце. Въпреки дългото и трудно лечение, на което се подложиха, не успяха да се сдобият с рожба. Тогава си казаха, че е прекалено егоистично да искат да имат абсолютно всичко в този живот, приеха мисълта спокойно и продължиха напред. Вместо дете, отглеждаха и се грижеха за любовта си…
„Бих умряла за теб!“ – казваше му често тя, прегръщайки го силно.
„Не, аз ще умра за теб!“ – отговаряше й винаги той и я прегръщаше още по-силно…

Понякога, като се прибереше вкъщи, тя често намираше по някоя бележка оставена на огледалото: „Миличко, погледни на вторият рафт на библиотеката“. Отиваше до там, а там намираше друга бележка: „Погледни на масата в кухнята и не забравяй, колко много те обичам!“. От масата в кухнята отиваше до шкафа в дневната или до раклата в спалнята, обикаляше от стая в стая, четейки нежни думи на обич и признание, написани на малки цветни листчета. В края на тези „пътувания“ тя намираше понякога букет от свежи цветя, друг път – кутия с любимите й шоколадови бонбони, красива рокля или скъпо бижу… Но не подаръкът имаше значение, за нея важен беше жестът, защото й доказваше неговата обич…

Колкото и динамично да протичаше животът им понякога, колкото и ангажирани да бяха в службата, винаги намираха време един за друг. Въпреки това, когато минаха 40-те, и двамата решиха да работят по-малко и да си оставят повече свободно време, което да прекарват един с друг. Той напусна болницата и приемаше пациенти само в частния си кабинет, тя пък закри проектантското бюро, в което работеше с цял екип и започна да приема само отбрани и специални поръчки, които изпълняваше вкъщи. Така имаха много повече време, в което да бъдат заедно.

Един ден, докато се разхождаха по крайбрежната алея, тя забеляза една стара, почти рухнала къща, на която имаше закачена табела „Продава се“.
- Какво ще кажеш, да купим ли тази къща? – попита го с вълнение тя. – Ще изчистим тази съборетина и на нейно място ще си построим прекрасна къща. Даже вече мислено начертах проекта за нея. Ще си има огромна тераса с изглед към морето. Хайде да си направим тук нашата морска къща, в която да каним сутрин чайките на закуска… – ентусиазмът искреше от очите й, докато говореше.
- Разбира се скъпа, защо не. Пък и нима мога да ти откажа каквото и да било – отвърна й той и я целуна нежно. – Веднага щом се върна от семинара по медицина в Щатите, ще звънна на посочения телефон и ще уговоря покупката, независимо каква цена ще кажат, това място вече е наше…

Макар да знаеха, че се разделят само за седмица, им беше много трудно и на двамата, когато той заминаваше за семинара в Америка. Докато беше там, всеки ден си говореха с часове по телефона. Когато тя го посрещна на летището при завръщането му, и двамата не можаха да потиснат сълзите си…

Но само няколко дни по-късно тя усети странна промяна в поведението му. Той вече не изглеждаше така щастлив като преди, не се смееше така искрено, дори отбягваше да разговарят… За да го разведри малко, една вечер тя заговори за къщата край морето и му показа проекта, който беше начертала, но отговорът, който получи, я стъписа:
- Скъпа, тази къща надвишава нашите възможности и за съжаление не можем да си я позволим, затова най-добре забрави за нея…

За хора като тях, които така бяха свикнали с щастието, нещастието сякаш имаше още по-горчив вкус и тежеше много повече. За нея то беше като неканен и нежелан, но натрапил им се гост, когото не знаеше как да прогони от дома си… Тя разбираше, усещаше, че на него нещо му тежи, че крие нещо от нея и това го измъчва. Как ли не го молеше и увещаваше да сподели с нея, да й разкаже:
- За тебе бих умряла, знаеш! Моля те, кажи ми какво става…
Но молбите й така и не получаваха отговор. Сякаш мъжът, в когото беше така влюбена, когото обожаваше и боготвореше и който също й се кълнеше във вечна обич и вярност, беше сменен с някой друг коренно различен, абсолютно безразличен към онова, което се случваше. С всеки свой опит да поговори с него, тя имаше усещането, че се удря в бетонна стена и от тези удари все повече я болеше и кървеше сърцето й…

Един ден, докато се разхождаше в парка с най-добрата си приятелка, тя отново разказваше за необяснимата промяна на съпруга си и се опитваше отчаяно да намери някакъв отговор за тази неочаквана промяна в него. Без да дочака да се доизкаже обаче, приятелката й я прекъсна и я дръпна да седнат на близката пейка. Хвана я за ръката и я погледна в очите, казвайки:
- Съжалявам, че трябва да го чуеш точно от мен, но повече не мога да издържа, трябва да ти кажа – започна тя малко неуверено – Той ти изневерява! Виждам го всеки ден в ресторанта, който е срещу офиса ми, да обядва с млада симпатична жена. А после прегърнати се качват в колата и отиват нанякъде…
- Спри, млъкни веднага! – изкрещя на приятелката си и не й позволи да каже каквото и да било повече. Обвини я, че говори така, само защото й завижда, след което разстроена си тръгна за вкъщи…

На следващия ден по обяд сама отиде до онзи ресторант и застана зад дървото на отсрещния тротоар. Само след няколко минути разбра, че вечната любов и щастие ги има единствено в приказките, не и в реалността… Веднага позна младата педиатърка от болницата, в която преди работеше съпругът й. Беше идвала няколко пъти у тях на гости. Сълзите, които премрежиха очите й, не й попречиха да види как той прегръща другата жена. Сякаш нож раздра сърцето й…

Вечерта, когато той се прибра вкъщи, тя се нахвърли върху него и му разказа всичко, което видя през деня. Ту крещеше, ту плачеше, докато говори, после силно го прегръщаше, в следващия миг го удряше… Той нищо не отрече. Смотолеви само нещо от рода на, че с времето хората се променяли, чувствата им охладнявали, че след една определена възраст имали нужда от промяна… Напълни малко вещи в един куфар и излезе. На вратата се обърна към нея и я попита:
- Може ли да те прегърна за последно?
- Изчезни веднага! – изкрещя му тя с глас, пълен с ярост и омраза и трясна вратата след него…

Получиха развод още на първото дело.

С подкрепата на приятелите си тя някак се опитваше да си стъпи отново на краката и да се върне към нормалния живот. От общи познати разбра, че бившият й вече съпруг е заминал за Америка с новата си любима. Понякога, когато останеше насаме с мислите си, чувстваше, че все още го обича. Тогава отново потъваше в сълзи и горещо се молеше тази любов в сърцето й да се превърне най-после в омраза, за да не я боли толкова много и така непоносимо…

Мина цяла година. Колкото и да твърдяха, че времето лекува всичко, то не беше успяло да излекува нейната рана и в сърцето й все още зееше огромна и болезнена празнота…

Една сутрин се събуди от настойчивото звънене на вратата. Когато стана и отиде да отвори, видя срещу себе си… онази жена! За миг застина от изненада, не очакваше да види точно нея. Искаше да й изкрещи в лицето, че няма право да прекрачва прага й, но не успя да каже нищо.
- Моля те, позволи ми да вляза, трябва да поговорим важно е… – прекъсна мислите й гласът на жената. Изглеждаше разстроена.
Влязоха вътре и седнаха в хола.
- Нищо не е такова, каквото изглеждаше – започна с тих глас младата жена. – Много съжалявам, че трябва да ти го съобщя, но преди един час той почина… Научи за болестта си миналата година, по време на семинара в Щатите. Бяха му казали, че му остава не повече от година живот. Знаеше, че ти няма да можеш да понесеш тази мисъл и ще поискаш да умреш заедно с него, така както често му казваше. За да те отдалечи от себе си, ме помоли да се преструвам на негова любовница. И на родителите си нищо не каза. Сред всички разпространи мълвата, че сме заминали двамата в Америка, а всъщност беше наел една малка къща точно до автобусната спирка, на която сте се видели за пръв път, вашата спирка. Бяха му назначили терапия, той изпълняваше всички препоръки много стриктно и вярваше, че ще се излекува, но… не се получи. Снощи състоянието му се влошило, медицинската сестра ме потърси, успях да стигна в последния момент. Помоли ме да ти предам тази кутия…

Слушаше и не искаше да повярва на чутото… Не знаеше какво да мисли, не знаеше какво чувства… Знаеше само, че каквото и да стори, не е в състояние да спре сълзите, които се лееха от очите й… Искаше й се в същия този момент и точно там и тя да умре…

Мина доста време, докато се осъзнае и се сети да отвори кутията, която получи. Внимателно вдигна капака и видя вътре множество старателно сгънати цветни листчета. Разгъна първото, на което пишеше: „Моля те, скъпа, прочети последователно всички бележки!“.

Започна да ги отваря бавно едно по едно и да чете написаното на тях: „Обичах те много!“, „Никога не съм преставал да те обичам!“, „Винаги ми казваше, че би умряла за мен, аз знаех, че това е истина!“, „Аз не исках да умираш за мен!“, „Искам да ми обещаеш нещо, мила!“, „Искам да ЖИВЕЕШ за мен!“… Докато вземаше последното останало листче от кутията, видя на дъното й някакъв ключ.

Разгъна цветната хартийка и прочете:
„Направих къщата на брега на морето по проекта, който ти беше начертала. Когато сутрин закусваш заедно с чайките на огромната тераса с изглед към морето, знай че аз също ще бъда до теб…“

Тримата старци

Един ден една жена излязла от къщата си съзряла трима белобради старци да седят в предния й двор. Тя не ги разпознала, но им казала:
- Мисля, че не ви познавам, но сигурно сте гладни. Моля, влезте в къщи да хапнете.
- В къщи ли е стопанинът на къщата ? – попитали те.
- Не – отговорила жената – Излезе.
- Тогава не можем да влезем – на свой ред отговорили те.
Вечерта, когато мъжът й се прибрал, жената му разказала какво се е случило.
- Иди навън и им кажи, че съм се прибрал и ги каня в къщи.
Жената излязла навън и поканила старците да влязат.
- Ние не можем да влезем в дома ви заедно – отговорили те.
- Но защо ? – учудила се жената.
Единия от старците обяснил:
- Той е Богатството – казал, сочейки един от спътниците си – Той е Успеха – отново казал, сочейки другия – А аз съм Любовта.
След това добавил:
- А сега отиди при мъжа си и решете заедно кой от нас искате да влезе в дома ви.
Жената се върнала в къщата си и разказала всичко на съпруга си. Той се възрадвал много.
- Колко хубаво – казал – В такъв случай, нека поканим Богатството. Нека той да влезе и къщата ни ще се изпълни с богатство и изобилие.
Жена му обаче не била съгласна.
- Но, скъпи, защо да не поканим Успеха ?
Снаха им слушала техния разговор от ъгъла на стаята. В този момент и тя се обадила със своето предложение.
- А не е ли най-добре да поканим Любовта. Така нашия дом ще е пълен с любов.
- Хайде да послушаме съвета на снаха си – казал мъжа на съпругата си – Излез навън и покани за наш гост Любовта.
Жената излязла навън и попитала тримата старци:
- Кой от вас е Любовта? Моля, заповядай в дома ни и бъди наш гост.
Любовта станал и тръгнал послушно към къщата. Другите двама старци също станали и го последвали. Жената, изненадана, попитала Богатството и Успеха:
- Но аз поканих само Любовта, защо идвате и вие?
Старците отговорили едновременно:
- Ако вие бяхте поканили Богатството или Успеха, другите двама щяха да останат отвън. Но щом вие поканихте Любовта, там където той влиза, влизаме и ние. Там където има любов, има и богатство и успех!

Скрий се…

Казват, че след като Бог сътворил света, човекът про- явил необикновена дързост и прекрачил границите на позволеното. Бог твърде много се разтревожил и повикал седемте архангели, за да им поиска съвет.

„Може би сбърках като създадох човека. Сега вече няма да имам покой. Хората ще престъпват позволеното, а после ще се оплакват безкрайно от своя нещастен живот. Къде да се скрия от тях?“

Архангелите дълго мислили. Един от тях посъветвал Бог да се скрие на най-високия връх. Но Бог казал: „Много скоро хората ще стигнат до него.“ Друг архангел предложил: „Скрий се на дъното на океана.“ Един друг го посъветвал да се скрие на Луната. Имало още много различни предложения, но Бог отхвърлил всичките.

Най-накрая един ат архангелите казал: „Скрий се в сърцето на човека. Там никой няма да те безпокои, а ще те намери само човек с открито сърце“. Това предложение се харесало на Бог. И Той постъпил точно така.

Вещица

Една жена я обвинили в сатанинство и се приготвили да я изгорят на кладата като вещица. Но според съществуващият тогава обичай всички били длъжни да потвърдят, че тя е вещица. Огромната тълпа буквално като камък хвърляла думата „вещица“, само нейният син безмълвно стоял сред тълпата.
- Изгорете и синът и, – провикнал се някой, – той е син на вещица, значи и той е сатана.
Опасявайки се за живота на сина си, нещастната жена изкрещяла срещу тълпата:
- Той не е мой син!
И тогава възмутеният син завикал заедно със безумната тълпа:
- Вещица! Вещица!

И в този миг запалили огъня под краката на невинната. Езиците му облизвали тялото и, но не от тази болка горяло майчиното сърце. Спомнила си нещастната, как за първи път помръднало детето под сърцето и, все едно цветче разтворило листенцата си, спомнила си, как в мъки родила дългоочакваното си дете, как чула първият му вик, възвестяващ за появата на новото същество на божият свят, спомнила си, как го притиснала за първи път към гръдта си, как за първи път произнесло думичката „мама“, как направило първата си стъпка… Гледала тя в родното лице изкривено от безумие и парещи сълзи заливали обгорените и от огъня страни.

Жестокият огън загаснал, безжалостният пламък изчезнал, оставил на площада сива пепел, която разнасял равнодушният вятър на всички страни. Тълпата получила наслаждение, се разотишла, а синът на невинната жена така си и останал на площада. Нямал си никого и нямало къде да отиде. От площада скоро го изгонили и той тръгнал да търси друг живот.

И където и да бил, където и да отивал, отвсякъде бил гонен, обруган, оскърбен и бит. И започнал все по-често да си спомня за майка си: за нейните топли и меки ръце, за милият на сърцето му глас, за ликът и, за нейната нежност и любов.
- Светът е жесток, – твърдял нещастникът. – Той ми отне всичко скъпо.
- Не, този свят не ти отне най-скъпото, – чул вътрешният си глас. – Ти се отрече от него, за да запазиш живота си.
И заживял с вечният укор на съвестта си, като с клеймо.

Минало време, жената я оправдали, върнали честта на доброто и име, а синът и така и си останал вечно прокажен, гонен отвсякъде. И нямал нито спокоен живот, нито спокойна смърт не получил.

Не се отричайте от любовта заради собственото си спасение. Отричайки се, ще бъдете отречени от живота, ще бъдете лишени от човешката любов и честното си име.

Истинска история

Професор в университета задал на своите студенти следният въпрос.
- Всичко което съществува ли е създадено от Бога?
Един студент смело отговорил:
- Да, създадено е от Бог.
- Бог е създал всичко? – запитал пак професора.
- Да, сър – отговорил студента.
Професора попитал:
- Ако Бог е създал всичко, значи Бог е създал злото, защото то съществува. И съгласно този принцип, че нашите дела се определят от нас самите, значи Бог е зло.
Студентите притихнали, чули такъв отговор. Професора бил много доволен от себе си. Той се похвалил на студентите, че още веднъж е доказал, че вярата в Бог е просто мит.
Още един студент вдигнал ръка и казал:
- Мога ли да ви задам въпрос, професоре?
- Разбира се, – отвърнал професора.
Студента станал и запитал:
- Професоре, студа съществува ли?
- Що за въпрос? Разбира се, съществува. На теб никога ли не ти е било студено?
Студентите се засмяли над въпроса на младият човек. Младият човек отвърнал:
- Въпреки това, сър, студа не съществува. В съответствие със законите на физиката, това което ние считаме за студ, в действителност е отсъствие на топлина. Човек или предмет може да се изучи върху това има ли той или предава ли енергия. Абсолютната нула (-460 градуса по Фаренхайт) е пълна липса на топлина. Всяка материя става инертна и неспособна да реагира при тази температура. Ние сме измислили дума за описание на това, че чувствуваме липсата на топлина.
Студента продължил:
- Професоре, а тъмнината съществува ли?
- Разбира се, че съществува.
- Отново не сте прав, сър. Тъмнината също не съществува. Тъмнината всъщност е отсъствие на светлина. Можем да изучаваме светлината, но не и тъмнината. Можем да използваме призмата на Нютон за да разложим бялата светлина на множество цветове и да изучим различните дължини на вълната на всеки цвят. Вие не може да измерите тъмнината. Прост лъч светлина може да се вреже в тъмнината и да я освети. Как може да разберете доколко тъмно е някакво пространство? Измервате количеството светлина. Не е ли така? Тъмнината е понятие за описание на отсъствието на светлина.
В края на краищата, младият човек запитал професора:
- Сър, злото съществува ли?
Този път неуверено, професора отвърнал:
- Разбира се, както вече казах. Ние го виждаме всеки ден. Жестокост между хората, много престъпления и насилие по цял свят. Тези примери са проява на злото.
На което студента отговорил:
- Злото не съществува, сър, или в краен случай, то не съществува заради самото себе си. Това зло просто е отсъствие на Бога. То прилича на тъмнината и студа – дума измислена от човека за да опише отсъствието на Бог. Бог не създава зло. Злото не е като вярата или любовта, които съществуват като светлината и топлината. Това зло е резултат на отсъствието в сърцето на човека на Божествената любов. Това е като студа, който настъпва когато няма топлина, или тъмнина, която настъпва когато няма светлина.

…А името на студента било… Алберт Айнщайн.

Чаша кафе

Група дипломирали се отдавна, сега утвърдени в своите професии студенти се събрали, за да посетят бившия си професор от университета. Разговорът скоро се превърнал в низ от оплаквания за стреса на работа и в живота.

След като предложил на гостите си кафе, професорът влязъл в кухнята и се върнал с голяма кана кафе и множество различни чаши. Те били порцеланови, пластмасови, стъклени, кристални, някои изглеждали обикновени, други скъпи, трети изтънчени. Казал им да си налеят кафе. Щом всички студенти държали по чаша с кафе, професорът казал: „Ако забелязахте, всички красиви и скъпо изглеждащи чаши бяха взети веднага, а обикновените и евтините останаха непокътнати. Докато продължавате да искате само най-доброто за себе си, това ще бъде източник на стрес и проблеми. Бъдете сигурни, че самата чаша не променя качеството на кафето. В повечето случаи тя просто го прави по-скъпо, а и понякога скрива какво всъщност пием. Това, което всички искахте беше кафе, не чаша, но всеки от вас съзнателно пожела най-хубавата чаша. А после започнахте да оглеждате чашите на останалите…“

Сега помислете върху това, казал професорът: „Животът е кафето, а работата, парите, социалното ви положение са чашите. Те са просто инструменти, които удържат и съдържат живота и видът чаша, която имаме, не определя нито променя качеството на живота ни. Понякога, концентрирайки се върху чашата, забравяме да се насладим на кафето, което ни е дал Бог… Насладете се на кафето си!“

Най-щастливите хора не притежават най-доброто от всичко. Те просто създават най-доброто от това, което ни заобикаля. Четири са нещата, на които следва да обръщаме внимание в живота:

1. Живей просто.

2. Обичай щедро.

3. Желай от сърце.

4. Говори мило и приятелски.

Запали свещ и се наслади на кафето си този следобед…!

Следваща страница »