Вещица
Публикувано на 5 август 2008 в категории:
Мъдростта на вековете
Една жена я обвинили в сатанинство и се приготвили да я изгорят на кладата като вещица. Но според съществуващият тогава обичай всички били длъжни да потвърдят, че тя е вещица. Огромната тълпа буквално като камък хвърляла думата „вещица“, само нейният син безмълвно стоял сред тълпата…
- Изгорете и синът и, – провикнал се някой, – той е син на вещица, значи и той е сатана.
Опасявайки се за живота на сина си, нещастната жена изкрещяла срещу тълпата:
- Той не е мой син!
И тогава възмутеният син завикал заедно със безумната тълпа:
- Вещица! Вещица!
И в този миг запалили огъня под краката на невинната. Езиците му облизвали тялото и, но не от тази болка горяло майчиното сърце. Спомнила си нещастната, как за първи път помръднало детето под сърцето и, все едно цветче разтворило листенцата си, спомнила си, как в мъки родила дългоочакваното си дете, как чула първият му вик, възвестяващ за появата на новото същество на божият свят, спомнила си, как го притиснала за първи път към гръдта си, как за първи път произнесло думичката „мама“, как направило първата си стъпка… Гледала тя в родното лице изкривено от безумие и парещи сълзи заливали обгорените и от огъня страни.
Жестокият огън загаснал, безжалостният пламък изчезнал, оставил на площада сива пепел, която разнасял равнодушният вятър на всички страни. Тълпата получила наслаждение, се разотишла, а синът на невинната жена така си и останал на площада. Нямал си никого и нямало къде да отиде. От площада скоро го изгонили и той тръгнал да търси друг живот.
И където и да бил, където и да отивал, отвсякъде бил гонен, обруган, оскърбен и бит. И започнал все по-често да си спомня за майка си: за нейните топли и меки ръце, за милият на сърцето му глас, за ликът и, за нейната нежност и любов.
- Светът е жесток, – твърдял нещастникът. – Той ми отне всичко скъпо.
- Не, този свят не ти отне най-скъпото, – чул вътрешният си глас. – Ти се отрече от него, за да запазиш живота си.
И заживял с вечният укор на съвестта си, като с клеймо.
Минало време, жената я оправдали, върнали честта на доброто и име, а синът и така и си останал вечно прокажен, гонен отвсякъде. И нямал нито спокоен живот, нито спокойна смърт не получил.
Не се отричайте от любовта заради собственото си спасение. Отричайки се, ще бъдете отречени от живота, ще бъдете лишени от човешката любов и честното си име.
